Дневниците на живота ни – отвъд черното и бялото…
Кристина МИТЕВА
„Имаше такива дни, в които исках да издърпам времето назад и да стана отново млад и незнаещ.”
Днес искам да ви разкажа за една специална книга – „Дневниците“ на Радослав Гизгинджиев.
Тя не е развлекателно четиво.
Тя е поезия от най-висш порядък, макар на пръв поглед да преобладава прозата. Заглавията на отделните „късове” слово (есета, стихове или друго) са също поезия, сами по себе си. И говорят много.
Тази книга сякаш руши и изгражда отново. И е като крайпътна табела – за изгубени в болката и красотата души, които са способни на любов и на живот, въпреки всичко…
„Спомням си бъдещето и напълно забравям миналото. Това е като да влезеш в река и да усещаш водата, като едно живо същество, в което си – може да те отнесе, удави. Това е като въздуха, който диша от дъха ми.”
Авторът смело преобръща думите, изразите, сякаш са тежки камъни, под които има нещо важно и ценно, и ги използва по свой, нов начин, но това не е самоцелно, както е в така нареченото „изкуство за самото изкуство“, а е плод на търсенето и намирането на ярък израз на контрастни чувства и мисли. Гениален израз е на едно съзнание, което вдъхва живот на разпадащи се светове, „съшива“ заедно дори противоречащи си състояния. Радослав, както винаги, заговаря читателя, изважда навън и най-съкровеното и задава въпроси… на себе си. И на теб…
За мен тази книга е като птица, която лети над бездна и носи на едното си крило доброто, а на другото – злото, на едното – ангели, на другото – демони, на едното – живот, а на другото – смърт, земята и небето… И името на тази птица е Любов, защото само и единствено любовта може да пренесе всичко над бездната, върху крилете си. Отвъд доброто и злото… А коя е Бездната, ще попитате? Човешкият живот. Човешката душа. Битието ни. Те са бездната, над която духът може да прелети и пренесе всичко, колкото и да е тежко – чрез любовта, която носи в себе си.
„Ако събираме в някой съд сълзите си и ги носим на гърба си, дали и крачка можем да направим?
А тези, които не искат да плачат… Как ли вървят?
Изпитвам болката на някой друг и никога не мога да разбера коя е моята болка.”
Това е дълбокото в тази книга, поне според мен. В дълбочината има и мистика, има метафори, странни образи и всичко това е ирационално, но пределно истинско. Как може да се възприеме? Не чрез ума, във всеки случай. Дори не чрез сърцето. А именно – чрез душата. Тази книга е за Бездната в човешката душа.
Нека смело разперим криле и прелетим над нея! Може и заедно…
„Любовта се живее с всичките ѝ пламъци.
В тях изгаряме, за да живеем.
А колкото по-малко изпитваме, толкова по-малко живеем.”
Нека сме истински живи! Нали това струва повече от всичко….
Някои хора отиват в Антарктида, за да разберат къде е пределът на човешките сили, а други търсят този предел, срещайки се с ветровете и ледовете в душата си.
„Стопли лицето на студения живот, за да бъдеш Слънцето в Живота на живота си.”
Ето това е истинска поезия… Поезията на Живота!
За Кристина Митева „Душата ми е поле от слънчогледи...“ (заглавие на мое стихотворение). Родена съм на 4 декември 1981 г. в София. Майка съм на едно дете – Любомир. Създател съм на четири книги и три проекта досега... Като човек на Вярата, Надеждата и Любовта мога да се определя... „Бог е Любов“ – вярвам в това.