Юлиана Исева

* * *
Реката, като сребърен шаран
и тази вечер в тишината лека,
повдига се в бетонния капан,
и залюлява розова пътека.
Като испански танц е обичта
между смъртта и кораба, когато
потъва в тези люспи от сребро.
Едно крещящо с лъвовете лято
в душите на рибарите не спи.
Тъй неусетно времето лети,
стопява кораба и тишината.

* * *
Отвънка стана малко страшно времето,
превърнало на пепел небосвода.
Издува се и натежава бремето
…на облаците – към гръмоотвода.
Полегнало е слънцето зад сцените
на своя прашен дом и съзерцава:
Пропуква електричество по вените
небесни и Земята прорицава.
А аз до теб във болничната стая
потръпвам, като сянка безполезна.
В дъжда така красиво те желая,
че вдън небето нейде ще изчезна!

* * *
Целувката на огненото слънце
на хоризонта зениците сини,
покрива и изгаря. В този миг
са факли пламналите му коси
и неусетно с морските води
се сливат те и сменят своя цвят,
изчезвайки в един невидим свят.
Ездачът с уморения си кон
ще постои минута-две след тази сцена,
нанякъде навярно ще поеме…,
и сенки ще се събират и разделят
по таз широка пясъчна постеля,
а между сенките и ние двама
ще затреперим в таз небесна драма,
и мълчаливи, някъде на кея,
за нещо наше в миг ще се разсмеем
и ще се сгреем с чаша във ръка…,
преди да ни изпепели (и нас) нощта.

* * *
Тук яхтите са виолини над водата,
и всяка свири своята симфония,
създават някой своята соната,
с морето и със залеза в хармония.
Стоя на кея топъл и се вслушвам
до легналото слънце на паветата
и краят на деня във мен се гушва,
и натежават с мрака и дърветата,
и се изправят хората сред птиците,
накацали по масите и жиците
разказвайки на фара за момчето,
останало и тази нощ с морето.

* * *
Сън сънувах,че ме дириш
сред лилави водоеми
и бълнувах, че намираш
пръст от дъждове поена.
Сън сънувах, топъл вятър
стъпките ти заличава
и препуска светлината,
само споменът остава.
Сън сънувах, че се връщаш
през оранжеви небета
и смехът ти ме събужда
в аромата на лалета.
Сън сънувах…

* * *
Зима е. Вечер селцето мълчи
в тези планински обятия.
Твоите стъпки не чувам, вали
сняг, ти отваряш вратата…
Зима е. Страшно студено е вън,
в тези планински обятия,
дух ли си, сън ли си? Сякаш си сън,
Бог ли при мен те изпрати?
Зима е. Вече селцето мълви
в тези планински обятия,
спомняш ми колко ужасно боли
да си изгубил приятел.

За Юлиана Исева
Родена е в село Рибново. Пише стихове от ранна детска възраст. Обича природата и морето. Първата ѝ стихосбирка – „Дъжд и слънце над Бен“, излиза през 2011. Печелила е първа международна награда в конкурса „Мелнишки вечери на поезията“ през 2010-а и първа награда в литературния конкурс „Георги Давидов“ през 2011-а.
Живее и работи във Вилпрьо, Франция.