Свободният дух на поезията
Свободният стих не спазва никакви рамки, никакви правила на поезията. Той просто лее красота дума след дума. Свободните стихове, въпреки че съществуват от дълбока древност, стават все по-популярни и има защо! Цяло изкуство е да побереш голямата душевност на всеки стих в една свободна форма на изказ, която не следва никаква логика, освен нейната собствена. Силата на тази поезия е именно в простотата, в нейната лапидарност и фрагментарност, в извайването на образи с обширни празни пространства между тях, където читателят сам открива липсващото.
Днес ще Ви представя един млад писател и невероятно талантлив творец. Димитър Мавров е кръстен на дядо си и носи името му с гордост. Започнал е да пише стихове, когато е бил на почти 20 години. Но, според мен, е станал писател доста по-рано, когато е оформял наум кратки стихове, без да ги записва. Близо 10 години по-късно той вече е един от четените и следените творци. Неговите свободни стихове докосват душите на хората. Те носят силен заряд, вдъхновение, живот и фина еротика. Може да се насладите на неговото творчество в страницата му Wordsthatundressyou или да закупите негова книга с поезия.
Интервю на Катина Лукова с Димитър Мавров
– Думата поет подхожда ли ти? С кои други думи би обрисувал себе си?
– Според мен, хората трябва да определят дали ми подхожда. Лично аз не се възприемам като поет, понеже ми звучи доста възвишено, а все още имам доста да уча. Бих се описал като забавен, саркастичен, циничен хлапак и старец-воин. Но ще се радвам хората да виждат в мен образа на творец, на писател, на поет.
– Каква според теб трябва да е ролята на поезията днес? А каква е ролята на твоята поезия?
– Ролята на поезията винаги е била да пресъздаде онези чувства и копнежи, които човек трудно изрича на глас. За всеки поезията и съответно ролята ѝ е различна, точно затова трябва да се чете насаме. Само тогава истински я усещаш и чувстваш. А ролята на моята поезия е да покажа и да подсетя хората, че любовта е най-силното чувство в света – движещата сила на вселената!
– От кое винаги си бягал в поезията, независимо дали пишеш или четеш?
– Не бягам от, а КЪМ. Независимо – пишейки или четейки, бягам към онова чувство на лекота, което изпитвам, когато прочета или напиша нещо; към чувството, което да ме вдъхнови и освободи, защото понякога неизказаните думи натежават. Четейки (без значение проза или поезия), намираш нещо – изречение, словосъчетание или просто дума, които те карат да не се чувстваш толкова сам. Пишейки, се надявам хората, които ме четат, да изпитват същото. Че има някъде там някой, който мисли и чувства по същия начин – че не е сам.
– Кое е по-важно в едно стихотворение – римата, ритъма или смисъла на думите?
– Винаги смисълът. Не съм фен на римуваните стихчета, въпреки че имам няколко такива, но отново точно смисълът прави стихотворението, римата е по-скоро за благозвучие.
– Ако днес трябваше да поканиш в дома си някой от авторите, които вече не са сред нас, кого би поканил?
– Хм… Може би Ботев, Далчев и Буковски. Джек Лондон, Хемингуей, Едгар Алън По и Стайнбек също.
– Какво те вдъхновява и имаш ли муза?
– Музата идва и си отива. Понякога я хващаш, понякога отлита прекалено бързо. Вдъхновяват ме най-различни ситуации, жестове, малки актове на любов или липса на такива. Понякога пиша за това как би ми се искало да бъде. Странно е. Думите просто те връхлитат, както се разхождаш или както си стоиш. Виждам снимка или картина, или просто нещо и решавам, че трябва да пиша. И пиша.
– Кои са най-трудните думи за казване? А има ли такива, когато пишеш?
– Най-трудните думи за казване винаги са били „Обичам те“. Някаква измислена, изфабрикувана сила тегне над тези думи, просто защото светът и системите на власт, изредили се в него, някак си те убеждават от първия ден на живота ти, че това са най-важните думи за казване. За мен не са. За мен тези две думи се крият измежду редовете и измежду буквите в обикновения разговор: „Добре ли си?“, „Гладна/гладен ли си?“, „Студено ли ти е?“, „Облечи се“, „Обади се или пиши като стигнеш“, „Взел съм ти сладолед“, „Нека ти помогна“… И още много, много такива примери. „Обичам те“ се крие измежду редовете, стига хората да могат да четат.
– Напоследък много хора пишат стихове. Как си обясняваш това?
– На първо място си мисля, че пишат, защото е модерно. Търси се някаква фалшива известност във всяка сфера на изкуството. Разбира се, не говоря за всички. Надявам се и със сигурност има такива, които пишат, за да им олекне и за да бъдат пример към всички подрастващи. Обществото ни отчаяно се нуждае от примери за подражание, различни от тези, които са по телевизията.
– Кое е по-важно за поета – с творчеството си да измени света около него или да изрази вътрешния си свят? Може ли според теб поезията да промени света?
– И двете неща са важни за поета – те са взаимосвързани. А дали може да промени поезията света – не мисля. Светът ще се промени само и единствено когато хуманоидният вид осъзнае, че не е най-великото същество на този свят. Когато се научи на уважение и смирение към всички живи същества на планетата, независимо от цвета на кожата, независимо дали имат лапи, пипала, криле или перки. Всички сме свързани. Всички споделяме общ дъх. Животни и хора, и всякакви други същества – всички сме равни и взаимосвързани.
– Доколко, според теб, е важно, възможно и нужно да разголваш душата си, да изразяваш себе си и преминаващата през теб стихия?
– Не мисля, че е важно. Важно става, ако писането ти стане хоби. Тогава изпитваш нужда. Иначе смятам, че всеки може да разголи душата си, но не всеки може да намери правилните думи. За мен е важно да изразя стихията, която преминава през мен по необикновен начин. Мой си начин.
– Нека поиграем на асоциации. Кажи ми за какво се сещаш, когато чуеш:
Живот: Любов
Смърт: Неизвестност, прераждане
Поема: Начин да изразиш бушуващите в главата ти мисли
Вдъхновение: Навсякъде и предимно вътре в теб самия
Жена: Partner in crime, уважение, извор на живот, необходимост, нужда
Нива: Труд, храна
Огън: Любов, смирение
