На края на света

Калоян Чобанов

Има една тайна, която смятам да ви издам (и то абсолютно безплатно). Става въпрос за популярния израз „На края на света“, което всъщност не е израз, а нещо съвсем реално. И нещо, с което имах честта да се сблъскам тия дни.

Та въпросният Край на света не е някаква дълга стена, безкраен каменен зид, бездна, гигантска пропаст или каквото там е способно да създаде въображението ви, а една дървена къщурка, кацнала по средата на една обширна ливада. Истината казвам – това е Краят на света! И тази съборетина, чийто обитател гордо я наричаше дом, имаше само лицева страна, фасада, ако щете (за по-модерно). Когато ми се изпречи на пътя, така, насред нищото, аз понечих да я заобиколя, но предната ѝ врата моментално изскачаше пред мен. И това всеки път. Точно както ви казвам – липсваха две страни и цяла задна част… Само лице. Бе, Краят на света – какво да очакваш, ако не аномалии?!

Продължавам:

Споменах за обитателя – нека го опиша и него. Това беше старец, който сам се определяше, като столетник. Предвид чудатостта, в която бях изпаднал в световния предел, сметнах, че не е невъзможно и домакинът да е на възраст 99+. Беше облечен с дълга небесносиня мантия, стегната в кръста, и нахлузил на главата си островърха конусовидна шапка. Чак като го пиша сега съзнавам, че е приличал на Мерлин от приказките за крал Артур. Лицето му беше лишено от всякаква хубост – тъмно, мургаво, с груба кожа. Имаше дълга побеляла брада, рунтави сиви вежди и изпъкнали очи, придаващи един вечно зачуден поглед.

Това, което неволно сторих прекрачвайки прага на къщурката, бе да изгоня самотата, с която горкият старец очевидно живееше.

– Здравей, страннико! Заповядай, заповядай, добре си ми дошъл в моя скромен дом! – със смайваща пъргавина (все пак беше на 100) и необуздана енергия старецът скочи от люлеещия се стол. И преди да изброя в ума си възможностите за тази му оживеност, той започна да пелтечи, отговаряйки на всеки мой помислен въпрос:

– Знаеш къде си сега, нали? Знаеш? На края на света си – аз съм домакинът – столетник (като каза това се изпъчи гордо, сякаш се взе за някакъв Нобелов лауреат). Кажи, момчето ми, кажи с какво мога да ти бъда полезен. …Толкова се радвам да видя някого, който е открил КРАЯ. За Бога, толкова се радвам! – и старецът се завъртя доволно в кръг, разпервайки ръце, все едно всеки момент ще литне във въздуха.

Самият аз бях шокиран. Все пак не всеки ден попадаш в подобна ситуация, а и фактът, че гостите тук очевидно бяха дефицит, ме караше да се чувствам като един на милион…, а защо не и на милиард.

– Всъщност знаеш ли, старче – започнах аз, – пребродих какви ли не земи да търся… Да търся нещо, което никъде не намирам.

– Няма проблем! Не се притеснявай, момко, тук има отговори на всичко. Аз ще ти кажа кое къде да дириш. Ха-ха, ама как добре си ми дошъл – след едно силно тупане по рамото домакинът добави: – Е, кажи де, ко дириш, че стигна чак до КРАЯ? Кажи най-сетне!

– Ами аз – изчаках стареца да изтърка с пръст ухото си и да го приближи за по-добър слух. – Ами търся „Нищото“.

След последвалото дълго и неловко мълчание, той добави:

– Търсиш кое?

– Знаех, че така ще реагираш! Всички така правите. Ами „Нищото“… кое…, „Нищото“ търся. Е, можеш ли да ми кажеш, къде да го намеря, или не?

Оставих го да направи няколко нервни и превъзбудени кръга из средата на стаята и след около минутка отново попитах:

– Е?

– Няма „Е“, момчето ми, тук има отговори на всичко – и той започна последователно да докосва пръстите на ръката си: – Как се е родила Вселената; Къде е изчезнал Джими Хофа; Кое е първото – кокошката или яйцето… Бреее, това пък все се каня да погледна …

– Ей, старче! „Нищото“! – изгоних мислите от домакина и го върнах в разговора.

– Да, да, ти пък „Нищото“ диреше. Чакай сега. Я ела с мене.

Старчето столетник измести масичката от ъгъла на стаята, изрита платчето от пода, хвана една дървена халка и я издърпа нагоре. Със силно изскърцване дървената вратичка се отвори и под нея се показа малка вита стълбичка, водеща надолу. С домакина ми слязохме и се озовахме в едно обширно помещение, цялото потънало в облаци от прахоляк. Старецът взе една метличка и се размаха с нея, сякаш си представяше, че ще изчисти мръсотията – какъв наивник. Когато обаче прахта се разреди, видях, че всъщност съм заведен в библиотеката на къщата. Можете ли да си представите – бях в библиотеката на Края на света!! Книгите бяха най-малко хиляди. Редно е да поясня, че преобладаваше по-скоро психологичната, отколкото художествена литература. 

Както и да е.

Продължавам:

Столетникът се качи на една стълба и започна да разлиства книга на Ървин Ялом. Това ме наведе на мисълта, че аз трябва да се кача на другата стълба и да прегледам рафта отсреща. Така и сторих.

Минаха почти три часа, а любопитството ми беше с възнаграждение нула… Кръгла нула. Единственият кураж, който ме съживи, бе едно „Хм“, излязло из устата на домакина. И аз не се поколебах да попитам:

–Какво? Намери ли? Какво „хм“-каш?

– Знаеш ли, че Дъмбо летял с вълшебно перо?

– И?

– Ми нищо, мислех, че е само заради ушите – и след дълъг плен в дълбоки мисли той добави: – Трябва да изгледам това филмче – след което върна книгата на мястото ѝ.

След още няколко часа и усещането за умора по всеки един от крайниците ми, вече идваше моментът, когато трябваше да преглътна разочарованието. Трябваше да се примиря, че на света не съществува такова нещо, като „Нищо“ – просто някаква илюзия, на която се бях хванал (и колкото и да не обичах клишета ) като удавник за сламка.

– Виж, приятелю – казах му, – не се хаби, явно не ми е писано да намеря това, което търся. Явно… – не успях да изрека и последната си дума, когато усетих как ръбът на една книга ме прасна по челото.

Ядосаният старец метна и втора към мен, но със светкавично котешко движение отбягнах атаката.

– Какво ти става, бе! – развиках се.

– Изтупка ми се тука отнийде с това твоето „Нищо“, цял ден го дирим, като плъхове, и накрая вика: „не му било писано“. А на мене писано ли ми е било да ти диря капризите? Ще оценяш малко чуждия труд, ясно?

След събудения гняв в старчока и вмененото ми чувство за вина, не остана друго, освен да кимна с глава одобрително. Така и сторих. Очаквах той да се зарадва, че не оспорих правотата му, но не. Просто си взе следващата книга и изсумтя нещо на себе си. Нещо от рода на: „Какъв наглец“.

В истинския свят, който от тук насетне бих нарекъл „средата“ или „центъра“, където има супермаркети, блокове, макдоналдс и въобще живот, а не само колиба с мърморещ старец, би било време да запеят първите петли. Със стареца едва стояхме на краката си. Той беше направил по едно кафе и оцъклил и без друго големите си очи. Целите бяха в червени петна. Устата му се разчекваше от широки прозявки.

Усетих погледа му, втренчен в мен. Усетих го с периферията. Бях готов за светкавична реакция назад, в случай че агресивността му надделее над здравия разум и реши да метне поредната книга към мен. Но чух глас – благ, приветлив, събрал сякаш цялото милосърдие на този свят:

– Виж, момчето ми, дай да не се караме. Не бях прав, че тъй ти се развиках, просто… разбери ме. Кога пак човешки крак ще стъпи тука?! След година, след две, сто? И аз поисках да ми бъдеш гост и да споделиш време с мене. Но пък ти ми се изтупка с туй твойто „Нищо“, дето кой знай кво си чул, кво си неразбрал, че и нерви ми изгуби, ама халал да са ти. Тръгни си вече по живо, по здраво, па, моля те, не се мяркай пойче.

Истината бе, че се чувствах твърде уморен. Изгубил вяра, погребал кураж…, нямах сили и желание за борба с тази глождеща ме мисъл. Старецът ме разбра веднага. Успях да спечеля и симпатиите му, че и тук проявих единомислие. Двамата се качихме по витата стълбичка нагоре, той вървя с мен до вратата – ей така – прегърнал ме през рамо, сякаш изпращаше син си на работа.

– Е, приятелю – усмихнах се, – нашите пътища се разделят. Аз отговор не намерих, но пък виж – приятел… – всяка следваща дума бе излишна. Двамата се прегърнахме като бойни другари, пожънали успех над душманина, и аз обърнах гръб и потеглих към Центъра на света.

– Ей! – извика старчето, а аз извърнах глава: – И десет лопати в гърба да носиш на тоя, дето те накарал „Нищото“ да дириш.

–Ааа, не така, старче, така за моята любима недей да приказваш.

– Бе мен по начало ми се видя, че не биваш, ма сега като чувам, че мома те е пратила да гониш дивото, си ми ясен. И кво ти вика тая твойта: „Нищото ми намери“?

– Не! Като я питах дали иска да ми стане жена, тя ми вика: „За нищо на света“. И аз обикалям да го търся това „нищо“, че да ѝ го дам. Поне да знаех как изглежда, пък то …

Следващото, което видях, бе как старецът започна да скубе побелялата си брада и да реве истерично. После падна по корем на земята и започна с крака и юмруци да удря по нея. Сбръчканото му лице и изпъкнали очи се давеха в сълзи. Аз вдигнах ръка трогателно за сбогом.

– Какво нещо е животът – помислих си. – Приемаме всичко за даденост, забравяме добротата, не виждаме сърцето, а тука, на КРАЯ, човекът плаче със сълзи за теб, като си тръгваш.

ПОСВЕТЕНО ЗА МОМИЧЕТО, КОЕТО МИ КАЗА ТЕЗИ ДУМИ, КОГАТО БЯХ НА 18.