Костадинка Костадинова
Ноември
Недей препречва пътя на вълните,
обливали солени брегове.
Не можеш да запреш мъглите
и заоблачаването в моето сърце.
Недей да търсиш цветен спомен,
Илюзия, изстинала без цвят.
Нали казват, че в този свят огромен
няма как без любовта да си богат.
Недей загърбва планините
и птиците, политнали в нощта
Заслушай се в листата, виж бодлите –
красиви цветове на есента
И недей поглежда все нататък,
към ранен септемврийски ден.
Студът сковава неочаквано.
Ноември е, а ти не си до мен.
Теб откривам
Петната, кръпките, паважът,
от закуската трохи
морето, слънцето и плажът,
и как някой на глас брои.
Лакът, картите, градинките,
хората по улиците, пасажерите,
от дърветата нападали смокините,
зеленчуците в оранжериите.
Брегът, вълните, водораслите,
крайпътен знак и капчици роса,
кокичета, в снега израснали
и игрите на малките деца.
И полъх благ развял косите,
не мога, а и не искам да прикривам,
че дори в аромата на липите –
във всичко туй аз теб откривам.
Облачно-мъгливо
Там, където сенките говорят
някъде сред гъстите мъгли,
там, където изливат се отгоре
дълго таени от небесата сълзи.
Там някъде далеч, но не много,
достатъчно близо до твоето сърце,
на листа излива се нечие слово
с потопено в сълзи – модерно перце
Криволичи перцето нагоре-надолу,
лута се по белия лист,
тъй както дъждът със земята говори
и става простора безоблачен, чист.
Навън все още облачно-мъгливо,
изля се днес каквото бе,
а словото остава мълчаливо,
с надежда да докосне твоето сърчице