Златина Тенева
* * *
такава ще си винаги, нали?
легнала във някоя далечна пролет,
където вятърът не вие, само шумоли,
а небето е от слънчогледи, пораснали наопаки.
И хвърчила,
има хвърчила,
и цялата ти рокля е на ромбове,
на някое от техните въжета съм увиснал аз,
и цялата ти рокля е във розово.
Обичам розово.
около теб е нива със памук,
завърташ се и литват пухчета,
въртиш се още и ме въртиш със теб,
въртиш се и създаваш електричество.
не виждам вече нищо,
бели пухове пращят във въздуха,
въртиш се още и ме въртиш със теб,
светът е разпилян, а небето е заглъхнало.
съска електричество в косите ти разлистени
въртиш се
на света си ти единствена
въртиш ме
на света си ти единствено
въртиш се
чудя се дали си истинска
Валяло е.
Прозорецът е син и заскрежен.
От тапетите статични зяпат ромбове.
Луната се е завъртяла и сега е ден.
– сега, 21:59
Понякога небето е толкова голямо и синьо, че си мисля колко ли
пъти мога да вдишам без да променя нищо.
Тежко и тихо, лежи над свечерените улици.
От толкова гледане главата ми изведнъж стана балон,
разхлаби се възелът на въжето, което я държеше, и се понесе.
Нагоре,
първи
втори
трети етаж на сградите, виждам всички светнали всекидневни без пердета.
Четвърти
пети
шести
десети,
всички празни офиси, които от петък вечер не светят.
Още нагоре, над спящата камбана на църквата и кръста, който е вечно зазяпан на изток.
Нагоре, вече всички дървесни корони са зелени, рошави кръгчета, улиците са просто чертежи,
целият град блещука и боботи далечно.
Горе е тихо съвсем.
Отдавна ги няма плясъците на чайките и пърхащите пера.
Горе се рея в деликатното мълчание на облаците.
Горе Господ очевидно е работил с пинсети, съвсем е бил прецизен, минималист,
оставил е много пространство да диша картината.
Аз съм само едно малко балонче, пълно с леки мисли от хелий и с тишини.
Понякога небето е толкова голямо и синьо, с толкова много пространство за дишане.
Тогава не е нужно съвсем нищичко да променяш.
МЪЛЧАНКА
Тази вечер е среща на мълчанията
и двамата лежим отгоре им намръщени.
Обещахме си да ги оставим някъде,
ама празни обещания:
поредна вечер си мълчим за същото.
Дано пък падне нещо на земята,
да се тръшне целият кашон с домати,
да си подпалиш със цигарата косата,
банята да се напука по всичките квадрати…
Ама, е на, отново нищо няма да си кажем
и светът ще свършва по-бавно отколкото го искаме.
Отгризвам ядно ъгъла на своето мълчание
и кашлям,
задавена от малко истини.
AVE REGINA
Куполът е напълнен с въздишки
и сълзите на богомолците,
които са прехапвали тайно устните си
всеки път,
всеки път,
за да дадат другата буза,
мълчанието е другата кожа,
но без пори, без рани, без релеф,
докато отвътре се чупят мачтите на корабите,
докато вълните бутат пясъчните замъци
и водата става все по-мътна,
все по-мътна
отвън просто е тихо,
устата е безучастна и бледа,
и няма процеп, просто линия,
освен над пейката, под купола,
където пада изведнъж целият свят,
където се срутва на парчета мълчанието,
писъците заглъхват във въздишка,
гневът се разлива в сълзи
и само куполът,
и само куполът
събира ехото на немите
с един-единствен процеп отгоре,
Където понякога Господ плахо наднича.