За цветовете на живота и белезите, които той ни оставя
Какво е по-хубаво от това в миг на особено настроение, когато не ти се говори с никого, да вземеш малко томче със стихове за любов, надежда, щастие, отчаяние, скръб, вяра в доброто, в сбъднатите мечти и разбира се, морето, и да намериш себе си, да подредиш душата си отново, да погледнеш света с други очи.
Всичко това ни дава новата стихосбирка на Мина Кръстева „Следи“. Самата авторка още през лятото ми сподели, че това е последната ѝ поетична книга, че вече е казала всичко, което е имала да казва и сега насочва своите творчески търсения съвсем в друга посока – към исторически личности, които по един или друг начин са променили живота на много хора за много години напред. За една такава личност – майстор Колю Фичето – Мина вече ни разказа в книгата си „Градежът“.
Стихотворенията в книгата „Следи“ на Мина Кръстева са групирани в пет цикъла и проследяват живота на една жена във всичките му върхове и спадове и тази животворна сила – морето. Лирическата героиня търси спасение, обзета от предчувствие за безтегловност, щастлива от празнична обич, „светла и шеметна“, „в плен на бяла магия“, тихо тананикайки си „следобедна песничка“ за далечни гари и „копнеж за обичане“.
Четем тази книга с чувството, че това е роман в стихове – така тънко се преплитат стихотворенията в една обща нишка. Лирическата героиня преминава през всички пътеки на живота – посипани с бисерите на любовта и острите камъни на раздялата, лекува раните си в старата бащина къща с тежка лозница отпред и скъпи момичешки спомени, и неминуемо стига до морето. Образът на морето през всичките сезони присъства неотлъчно в живота както на лирическия Аз, така и в живота на самата авторка. Лятното море с ласкави и игриви вълни, които носят свободата на копнежа, безгрижно щастие и нежен блус. Но лятото – „красива циганка“ – в стиховете на Мина все си тръгва , отстъпвайки място на есента, с нейната тъга и уталоженост. Есента като метафора на зрялата жена, преживяла лудостта на бурните летни приключения, смирена и натежала от спомени и мечтания, вградила сянката си в морето, за да остане чиста „в този свят безумен“.
… напразно брулите ме, вихри, аз съм там,
във сините му ласки преродена,
и за да бъде пълно сливането с него,
вградих си сянката в пречистващото му зелено…
„Вграждане на сянка“
А зимното море свети от обич „безсезонна, непитаща“
Зимен ден изтъркулва се бързо в нощта,
леден вятър под звездите просвирва,
а по пясъка нашите топли следи
светят в мрака и лятно се сплитат
„Зимно море“
Морето в поезията на Мина е „сейф“ за „съкровища“, които топлят лирическата героиня „след предателства и забрави“. Тук тя е събрала „цялата огърлица живота“ си, обаче не заличава белезите и следите от ноктите на живота, а ги скрива дълбоко в тайния си сейф, от време на време си ги припомня, вади си поука и продължава.:
Всичко край теб ми се случи,
всички спомени тук заравям,
та да ми светят и топлят
след предателства и забрави.
„Сейф“
След всички мисли, усмивки, „след есенните полусънни делници,/ след зимните решения за смърт,/ след ада на непокорени сънища…/… След всичко/ като феникс пак възкръсва/ на чувствата/ непреходната власт“.
Нищо в живота не е черно-бяло. Винаги има искрица надежда, чувство за красота и обич. Такава е лирическата героиня на Мина – щастлива, обичана, мамена, отчаяна, красива и силна. Жена, която умее да понася ударите на живота, да превързва раните, които той ѝ е нанесъл, и да продължава напред, носейки кръста си в търсене на нов смисъл.