За хората и думите

Мира Тошева

Думите капсулират преживяванията. Винаги можеш да се върнеш към тях, да ги огледаш като нещо, което е било, да (се) сравниш, да си направиш самооценка, равносметка, да преосмислиш-себе си, другите, всичко.
Думите свързват хората. Като невидима нишка между различни светове, често се припознаваме в чужди изречения, в чужди мисли. Виждаме себе си, разказани в чужди истории. А всъщност, може би чуждото не е чуждо и сме по-близки, отколкото осъзнаваме.
В думите откриваме забравени съкровища и се превръщаме в изследователи на собствените си животи. Измерваме очертанията на възгледите си, променяме някои от тях , а други затвърждаваме.
И така редим думи, правим изречения, създаваме истории, четем се в други. Смеем се заради думи, плачем заради тях, срещаме близост, намираме път, отсяваме, каквото можем. Думите свързват, разделят, рушат, съграждат и стоят, за да напомнят кои сме били преди тях.

Променят ни.

А ти кой беше преди думите?

* * *
Да искаш да си щастлив не стига. Трябва и да можеш да го понесеш.

* * *
И се спрях, за да те видя

– Нямам време – казвам аз, докато трескаво събирам багажа си. – Самолетът няма да ме чака.
– Остани още малко – отвръща той и бадемовите му очи се забиват в сърцето ми, опустошавайки грижливо подредените ми мисли.
Гледам го и разбирам в колко други погледи съм го търсела. Не знам колко пъти съм си го пожелавала по четирилистни детелини, но знам, че се появи като катаклизъм, разбърка представите ми и после грижливо се зае да подрежда чувства, мисли, истории.
Искам да му кажа, че капитулирам пред добротата му и да му благодаря, че го има. Но не го правя. Забивам глава в куфара.
– Бързам – измърморвам аз. А в действителност – бягам. По-малко от себе си и повече от него. Или може би точно обратното.
Той ме чака да се върна, а аз чаках твърде дълго, за да го срещна. Сега времевият процес ни притиска като в менгеме, а ние крадем минути и разполовяваме секунди, за да ни има още малко заедно.
Стоим един срещу друг. Между един куфар и една дамска чанта – времето е спряло.
Моят страх и неговата обич чакат да решим какво ще изберем. Мълчим. Защото май отдавна сме избрали да бъдем уязвими.
В капана на времето нещо все не стига.

И като за последно се спрях, за да те видя!

За Мира Тошева
Родена през 1984 в град Пловдив, България. Завършва право в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. 
В момента живее и работи в Берлин, където са публикувани и нейни статии.
„За мен писането е като живеенето – има своите върхове и спадове, страда от непостоянство.“