В крещящата тишина на света

Роза Максимова

Излезе от печат дебютната стихосбирка на Веселин Веселинов „Кънтя като мълчание“

Мислим си, че животът е поредица от събития. Всъщност ако се задълбочим, ще разберем, че той е съставен по-скоро от емоции или отношения към тези събития, които впоследствие ни подтикват към конкретно решение, предизвикат едни или други чувства. В дебютната си книга „Кънтя като мълчание“ младият Веселин Веселинов ни поднася богата палитра от теми и настроения, много различни по стилистика и техника на писане, отразяващи емоционалното състояние на автора в различни периоди.

Още със заглавието на първия цикъл – „Вчувствания“, той взема висока нота – нотата на онази поезия, която преобразява света.

Поетът говори за преходността на битието, за отминаващото време, оставяйки отрезвяващи спомени и оксиморонни състояния, които „оголват цялата незащитеност на вътрешното небе“ на лирическия герой и преобразяват света му, карайки го „да кънти от мълчание“, готов да спаси любовта, дори когато тя е вече „книжно бягство“, „път нелесен“ или „пощенска марка за никъде“.

Стиховете на Веселин са в добрия смисъл прозаични – лирическият герой разказва историята си. Но дори и да се разочарова понякога, това му помага в осъзнаването на себе си като обикновен човек и човек на своето време. Във втория цикъл „Морски траектории“ авторът като един романтичен гид ни води по целия екзотичен пейзаж от „разлистеното небе на Крапец“ през Бургас с „Богориди“, Гъбката с „очакващите влюбени“, „Охлюва“, Грамофона и „Тройката“, та чак до „нощното море на Созопол“, което „тържествено искри, прогарящо зеницата…“.

Във „Философична поезия“ Веселинов разсъждава за вярата, самотата и смъртта, докосва Космоса, иска да прегърне Вселената, но осъзнава, че живеем в „надреални светове“, в които „крайниците закърняват“ и „се превръщат в плавници“, и политаме надолу. Това е тъжната метаморфоза на света, който в момента е един своеобразен „лепрозориум“ – буквално, това е мястото, където затварят болните от проказа. Лирическият герой даже пише „Писмо до Бог“ в търсене на изход.

Въпреки меланхоличното настроение, в творенията има дълбоко „вслушване в себе си“, в „търкалящото се време“, свеж оптимизъм и жизнеутвърждаващи нотки: призив да не се отказваме, да продължим, да мечтаем, да желаем, да вярваме в бъдещето, да обичаме, да бъдем обичани и да ценим близките си.

Стиховете на поета са красиви и проникновени, защото за любовта се пише именно красиво, искрено и проникновено. В тях се усеща и копнежът, и надеждата, и вярата, и страхът. Всяко стихотворение започва с мото – цитат от любими стихове на любими автори – това е запазен стил на автора. Цитирайки ги, той сякаш разговаря с тези поети и като че ли въвлича и читателя в тези разговори. Защото темите са съвсем човешки, близки до всеки и според мен точно това прави тази книга жива, органична и завладяваща.

СТРАСТНИ ПЪТИЩА                                       

                                                                                                     Този ден идва за мен като истина,

                                                                                            носят го гларуси в моя Бургас.

                                                                                                     Бликат го пясъци. Думи разлистени

                                                                                                   в него оглеждат се. Тръгвам и аз…

Петя ДУБАРОВА

Следобедът по „Богориди”, слънцето –

Жар-птица над талазите павета,

там скука сред балконите е плъзнала

в отворените пазви на прането.

Повити, тези часове, в саваните –

плашливи като прелетни авлиги,

унесли са на хората керваните,

заспала е камилата пред цирка.

Сеячите на стихове прокрадват се,

че Христо Фотев и детето Петя,

валят със лириката си, възрадвани

от изсветлялата небесна бездна.

Разнежената зарзала в ръцете ми –

кървящ нишан заоблен, но и меден.

От нея по̀ са сочни на усещане

на кожата какаовите дебри.

Зазидано, удавено в бурканите,

в компот от дюли плува индришето.

Огласяно от соло на тимпани,

с бодлива сол приканва ме морето.

Пред Гъбката очакващите влюбени,

предвкусващи разходките по Моста,

пияни от ликьора на целувките,

от смеховете леки и фриволни.

Звездите над открита сцена „Охлюва”

и „Тройката” със тюла си суетен.

Света Анастасия вае спомени –

като прозрения на умовете:

Бургас, със водните дантели пенести,

от днес ще те наричаме МОНАДА!

Помахвам ти със миглите обветрени,

суша те с устни, сякаш лимонада.

Прехласнати – крайбрежните ти жители,

потапят се в бакърените нощи,

с ухание на макиато вишнево

и форма на кутия за съкровища!

Опалени от вечното томление –

игрища на огньове нестинарски.

Със дъх на чай барутен – утешение,

облизват ме и пламъчни гирлянди.

Тълпите, гарата последна, релсите –

заискрени, клокочещи, свирепи,

със влакове косите си разресали –

зад мен са. Аз летя към Ченгенето.

Отмиращия занаят, рибарския,

ще възродя с гадания вълшебни,

със морските таксита във надбягване,

прелиствайки вълните вдъхновено.

Във циганския пристан, романтичния,

да ме гощават местните с пейзажи,

а вече сити – шарилата в ириса –

да се отправят към пореден залив.

Септември ще откъсне скоро лятото,

ще плаче песента на Грамофона.

На есента във мокрите обятия,

навярно ще осъмне Пантеонът.

Но дотогава – тръпни екзалтации,

достигайки до точка на кипене,

че белите рапани – ходилата ми,

по страстни пътища са, за вървене.