Боян Боев – младият писател с поглед в миналото
Боян Боев e безспорно изключително талантлив писател, роден на 21 март 1993 год. в Ямбол. От ранна детска възраст изкуството го съпътства в живота – първо музиката, а после и литературата. Той започва да пише приказки и разкази още в гимназията, а когато е на 16 години, издава първата си книга – повестта „Красавицата и отшелникът“. След това излиза и сборникът му със седем разказа – „Разказите на различните“. Негов разказ е включен в учебника по литература за 6. клас на издателство „Просвета“. А през 2019 година той влиза в света на голямата литература с великолепния роман „Сайбиевата невеста“ – роман, който се чете на един дъх. Казвам „Здравей“ на младия писател Боян Боев!
Интервю на Катина Лукова
– Кои са ти любимите български автори?
– Любими са ми класиците в българската литература като Елин Пелин, Георги Караславов, Димитър Талев, Иван Вазов и др. Но имам и фаворити сред съвременните български писатели – Милен Русков, Георги Господинов, Владимир Зарев, Теодора Димова.
– Кои литературни герои са ти идоли?
– Идоли е силно казано, но през годините много литературни герои са оставяли траен отпечатък в съзнанието ми. Като бях по-малък, такива герои бяха за мен Пипи Дългото чорапче, Мери от „Тайната градина“, Том Сойер, Хари Потър и др. После заобичах с всичките им добродетели и недостатъци Ана Каренина, Дориан Грей, Бойчо Огнянов, Елисавета от „Крадецът на праскови“, Георг Хених и др.
– Какво за теб е литературата?
– Литературата за мен като читател е врата към необятен свят, в който мога да открия всичко. Разлиствайки страниците на книги, разказващи за непознати кътчета от света, култури, традиции чувствам, че съм пътешественик, който само за един миг се е откъснал от своето ежедневие и е отишъл някъде далече. А понякога и назад във времето или в бъдещето. Дори в светове, до които мога да стигна, преминавайки през гардероба си или качвайки се на влака от перон 9¾ 🙂 …
А литературата за мен като автор е възможност да разкажа всички онези истории, които живеят в съзнанието ми. Това е бялото поле, чакащо да бъде оцветено с въображението ми. На него мога да вдъхна живот на множество герои, които да изправя пред различни изпитания, питайки често самия себе си – как бих постъпил аз в такава ситуация?
– Разкажи ми за първата си творческа любов – музиката? Обмисляш ли да се върнеш към нея, или ще продължиш само с писането като основна проява на таланта ти?
– Като бях малък, пеех народни песни и ходех на уроци по солфеж. На четири години имах първите си изяви. Дълго време това беше моя страст, явявах се на фестивали, имам спечелени много награди, дори запис в радио. През седмицата бях на училище, а през уикенда – на уроци по музика. Но в тийнейджърските си години осъзнах, че не искам да се занимавам с това. Вече не пея и едва ли някога ще се върна към това. От години съм се съсредоточил в друга сфера на изкуството – писането, и тук откривам наистина себе си.
– Как мислиш – талантът наследява ли се? Може ли човек, който няма проявени таланти, да бъде творец?
– Според мен всички се раждаме с някакъв талант, а някои с повече от един. Децата винаги биват насърчавани да творят, да изразяват себе си. При някои се получава по-лесно, при други – с малко повече усилия. Много успели писатели, художници, музиканти, актьори казват, че зад техния успех стои малка доза талант и мноооого труд, учене, развитие и упоритост да сбъднат мечтите си. Аз вярвам силно в това! Вярвам, че много хора са загърбили своите таланти, защото са си мислили в по-ранна възраст, че с магическа пръчка всичко ще им се получи от първия път. А други нямат нужната упоритост да устоят на спънките по пътя, искат да се предпазят от провалите, след които е нужно да събереш още повече сили и отново да опиташ. Има толкова много случаи, в които хора на четиридесет или повече години откриват своите таланти в рисуването или писането. Това семе на творец е живяло винаги у тях, но просто е чакало да бъде насърчено да покълне, да порасте и да цъфне един ден.
За жалост, има и много случаи, в които хората по един или друг начин „изнасилват“ талант, който действително нямат. Например някои искат да се занимават в музика, но не ги бива никак в това и те не искат да го признаят пред себе си, за да не се почувстват провалени. А по този начин според мен, те затварят вратата за много други възможности да творят в друга посока, в която може би ще са наистина добри…
– Според теб може ли да се каже, че Бургас и морето са притегателна сила за млади творци? Какво за теб е Бургас?
– Морето винаги е било муза за творците и ще продължава да бъде. Някои виждат у него романтична синева, в която се къпят първите слънчеви лъчи, а по пясъка се разхожда влюбена двойка. Други поглеждат под водата, където откриват заспали чудовища, които един ден ще излязат на повърхността и ще унищожат света. Всичко това е вдъхновение, което морето ражда в съзнанието на творците. А Бургас е място, известно с много творчески личности и сякаш тяхното вечно присъствие насърчава още повече младите хора да творят.
За мен Бургас е град, в който преоткрих себе си. От шест години живея тук, но бързо се почувствах у дома си. Бургас ме вдъхновява, когато се разхождам по малките му улички с останали от миналото постройки между „Александровска“ и Морската градина. Там все още се носи духът на една отминала епоха. Обичам да прекарвам дълго време в Морската градина или на някоя пейка по крайбрежната алея, но… най-вече през студените месеци, когато е тихо и спокойно. Противно на много хора на изкуството, аз черпя вдъхновение именно от сивите води на морето, от окапалите листа на дърветата, потуленото в тъмни облаци небе, което задушава слънцето и опустелите алеи на парка.
– Според Скот Фицджералд писателят не е точно един човек, а по-скоро много хора, стремящи се да бъдат една личност. В теб колко и какви характери се преплитат?
– Напълно съм съгласен с това твърдение на Фицджералд, когото често цитирам пред приятелите си. Според мен писателят трябва да умее да влиза в много роли, които да играе едновременно, чак до самия край на написването на своето произведение. Той трябва да бъде мъж, жена, дете, убиец, романтик и какъв ли още не, за да е достатъчно убедителен в своето повествование, че дори самият читател да се почувства така, сякаш изживява множество животи наведнъж.
Не бих могъл да конкретизирам колко личности се преплитат в мен, но често пъти се улавям да мисля за случилото се с мои герои докато съм на работа или в автобуса така, сякаш аз съм изживял историята им. Това често ми носи чувство на тъга или ярост. Но как бих могъл да обясня на някого защо настроението ми е такова, след като в действителност нищо особено не ми се е случило? Неведнъж са ми задавали въпроси като: Защо героят умря по този начин? Толкова ли тъжен виждаш света? Опитвал съм се да обясня, че по принцип съм позитивен човек, който се старае да има положителна нагласа за живота и т.н., макар в произведенията ми краят често да не е щастлив и да изтезавам героите си. В това има известна доза лудост, с която според мен всеки човек, който пише, се научава да живее.
– Какви са творческите ти проекти в близко бъдеще? А в дългосрочен план?
– Пиша нов роман, който се надявам до няколко месеца да бъде завършен. Междувременно винаги ми идват някакви нови идеи, които също се опитвам да не пренебрегвам – като нов разказ или нещо друго. Дългосрочни планове не обичам да правя, защото обичам животът да ме изненадва. Аз ще продължавам да се занимавам с това, което ми носи удоволствие, а времето ще покаже кога и как ще се случват нещата. Имам още мечти за сбъдване!
– Какъв съвет би дал на други млади хора в България, които се опитват да пишат и публикуват?
– Не мисля, че съм видял достатъчно от живота, та да давам съвети. Аз самият имам да уча още много за писането. Но бих могъл да кажа, че е важно човек да се бори за сбъдването на мечтите си. А нека онези, които се опитват да пишат, да не се отказват. Да пишат, да пишат и да пишат! Но да не бързат да публикуват. Нека да усъвършенстват перото си, стила си, историите и чак тогава, когато наистина работата им е добра, да мислят за издаването ѝ. Защото често онова, което се е родило чрез нашия труд, ни е скъпо и мислим, че е много хубаво. Но като се върнем към него след време и го прегледаме, откриваме толкова много неща, които бихме могли да променим…
Аз имам написани може би десетина романа през годините, които никога няма да видят бял свят. Но техните стотици страници са купът, върху който стъпих по-уверено, за да мога да се кача по-нависоко и да бъда забелязан.
– Какъв житейски урок научи от героите в твоята книга?
– От героите в „Сайбиевата невеста“ научих, че всеки бунт носи своите последствия. Всяко вкопчване в собствените ти идеали и амбиции може да навреди на хората, които най-много обичаш и най-малко би искал да нараниш. Както и това, че любовта има много проявления в този свят, макар понякога да изкарва наяве най-тъмната материя от човешките същества.