Анна Чонгарска

* * *
Кажи ми, кажи ми
може ли някога
да стане достатъчно
това наше нямане на любов?
Може ли в миг
да се препълним
от липсите?
Нима денят не е нов,
че от вчера носим
спомен за падане
в преспите?
Зимите, бившите,
силите в нищото
се стопиха.
Остана обаче ти
след всичко.
Но не можем на чисто
да почнем деня…
С вик от вчера крещя.

* * *
Ето, днес е утре
и тук ще създам илюзии,
в които ще пометна младостта си.
Дъждовното ми сърце
ще пее рефрен:
“кой те обича,
мое тъжно момиче…”.
Отражението в локвите
повтаря болката.
Плътта на самотата
сивее под надвисналите облаци –
висят и пътуват назад.
Колко още пъти ще затваряш
сърцето си в кутия?
Дъждът вали в червено.

* * *
Ще повърна този свят.
От мен ще се източи всяка ласка и копнеж,
и всеки светъл спомен.
Ще обърна хастара си
и ще почна да се пълня наново
до задушаващото стягане.
Този свят предизвиква взрив в мозъка,
който поглъща Вселената.
Там вятърни мелници хипнотизират –
мини през перките им
като през месомелачки.
Този свят е отражение в огледало,
което колкото повече гледаш,
толкова повече се рони на ситен пясък,
развян от вятъра.
Виждаш края на кривата си усмивка.
Капе за чао.
Тази тъжна плът ще забрави,
няма да пари.
Последният дъх ще погали
отломките от сринатите кули.
Земята ще потрепери,
докато ме прибира в пазвата си.
Забравата е най-красивият подарък за мъртвеца.

За Анна Чонгарска
На 34 години съм, влюбена в Бургас от самото ми рождение. Лутам се в света и търся себе си без умора.