Адвокатът на изкуството
Интервю на Катина ЛУКОВА
Изкуството е тази част от живота, която храни душите и сърцата ни. За да си творец, трябва да виждаш през калейдоскоп и да пресъздаваш невидимите части на света в детайлите им. Добрите творци имат свой личен почерк и уникален подход в творчеството си.
Днес искам да Ви представя един млад творец на Бургаския залив. Роден е през 1986 година под знака на зодия Лъв. Завършил е правни науки и работи като адвокат над четири години. Постигнал е успехи в своя професионален път и успешно се е реализирал като адвокат, защитавайки хората, когато правата им са били отнети.
Историята му се развива като на много хора с нормален житейски път, но съдбата на творците е да променят света, затова и често техният личен път се променя коренно. Днес ще Ви покажа тази промяна, която от адвокат те превръща в човек на изкуството. Запознайте се с адвокат Ивайло Вълканов.
– Представи се с няколко думи.
– Казвам се Ивайло, роден съм в Бургас, имам семейство и прекрасна дъщеря. Обичайните неща и това е толкова хубаво. Благодарен съм. По професия все още съм адвокат, по призвание – художник. Към тези от вас, които ще го направят, моля, не бъдете предубедени за човек, когото не познавате, когато разберете, че е адвокат по професия.
– Можеш ли да ми представиш и опишеш пътя от адвокат към художник?
– Мога да опиша извървения към момента път, защото все още съм на него. Не знам какво предстои по-нататък. Особено напоследък. Пътят започва, както ни учи Лао Дзъ, „с първата крачка, а първите крачки са най-трудните и винаги се помнят“. Всичко започна, когато си позволих да бъда това, което винаги съм искал да бъда, но не съм се осмелявал. Рисуващ човек. След близо 20-годишната забрана, която си бях наложил, може да се каже, че имах натрупани неща за изкарване от себе си. В този смисъл, откакто рисувам (година и няколко месеца), натрупах солидно количество творчество. Опитвам се да жонглирам между адвокатстването и рисуването. Без, разбира се, да правя компромис с качеството на работата ми като адвокат. Това е накратко пътят до момента.
– Има ли разлики в начина, по който възприемаш света като адвокат и като художник?
– Да. Бивайки адвокат, за мен реалността рязко придобива една специфична константна напрегнатост. Времето се сгъстява, нажежава. Денят се разграфява, ритъмът на живота започва да се определя от изтичащите срокове, от насрочени съдебни заседания и срещи. Всичко това е прекрасно изживяване за тези от нас, които са ПРИЗВАНИ да бъдат публични защитници. За другите, които са избрали адвокатската професия по други причини, за да износят тази си роля, им коства огромен разход на енергия. И във всичко е така. Човек, ако прави това, за което е призван, го прави с лекота, удоволствие, не усеща вътрешна съпротива. Енергията, която влага, се връща и той излиза от себе си положително зареден, изгражда се във времето като по-добър човек. Ето я разликата в това как възприемам света като художник. Лекота, една липса на съпротива. Някак вече не плувам срещу течението. Просто съм себе си и се чувствам удовлетворен от това, което съм и което правя.
– Имаш ли поставени цели като човек на изкуството?
– Да, колкото и банално да звучи – посланията, до които достигам аз, да достигнат и до вас. До това, до което се докосна аз, да се докоснете и вие. Това, което усетя аз, да го усетите и вие. Това е, може би, най-съществената роля на всеки един творец. Да предаде. На мнение съм, че творчеството, което създаваме, в някаква степен не е персонално наше, то принадлежи на цялото човечество. Всеки трябва да има достъп до изкуство, защото то може да бъде лек за много от проблемите ни.
– Какво те вдъхновява да рисуваш? Имаш ли муза?
– Вдъхновява ме самият живот. Във всеки един момент, бил той най-обикновен, може да ме сполети вдъхновение, ако съм се вглъбил в себе си. Човек, ако си постави за цел да търси, винаги може да прозре нещо отвъд фасадата. Да съзре за миг цялостта отвъд разпокъсаността на нещата. А това е повече от достатъчно. В такива моменти трябва веднага да скицирам „видяното“, защото много бързо се размива и избледнява. Ето защо ходя навсякъде със скицник и химикал. Както се казва, никога не знаеш от кой храст ще изскочи заекът.
Човешките емоции са надежден източник на вдъхновение. Може би най-надеждният дори. Защото, съгласете се, усещането за терзание, за страдание, последвалите ги емоции, са източник на преобладаващата част от творчеството ни, със сигурност поне на по-качествената. Усещането за щастието, колкото и да е желано, колкото и да се стремим към него, веднъж постигнато, то е неплодотворно. В крайна сметка изкуството във всичките си форми е израз на вътрешните ни търсения, огледало на това, което сме. И единствено дискомфортът, несгодата, страданието е това, което ни провокира да надскочим себе си, да се себеосъществим. Същността на живота се открива, когато той се разпада. Ето, напоследък усетихме как това, което бяхме приели за даденост, се разклати. Това усещане не ни ли насочи вниманието към съществените неща? Но всичко в живота е свързано по един чуден начин. И това е просто прекрасно, независимо от всичко.
– Към кого се обръщаш, когато вдъхновението изчезне?
– Първо към себе си, ако не намеря решение там, отивам на най-логичното за това място – там, където има друго изкуство. Не е ли очаквано музите да се навъртат там, където живее изкуството?! И този, който търси вдъхновение, преди всичко следва да го търси там, при творците или при самото творчество. Често, докато чета книга, гледам филм или слушам музика, докато съм на постановка или концерт, ме връхлитат сцени, които искам да пресъздам. Усещам как улавям посланието на твореца и му придавам своя интерпретация.
– Пътят на изкуството сбъдна ли ти детска мечта?
– Да. Между другото, всеки човек трябва да се стреми към сбъдването на детската си мечта. Всички имаме такава. Уви, някои я забравят, губят я под неминуемо трупащите се пластовете от житейски събития. Но тя винаги е някъде там отдолу, чакаща да бъде реализирана. И който успее, се себеосъществява. Което е и голямата цел.
– Ако не беше вкъщи, заради карантината, къде щеше да бъдеш сега?
– Нищо кой знае какво по-различно. Щях да рисувам по-малко, защото щях да излизам повече, но аз, като цяло, обичам да прекарвам времето си вкъщи. Затова нямаше да има кой знае каква разлика в живота ми. Планирах едно-две събития, от които все още не съм се отказал, но сега чакаме да се нормализират нещата.
– Изолацията може ли да бъде утроба на духа? Как?
– Изолацията е необходима точно толкова, колкото и социализацията. Изпадането в нито една крайност не е здравословно. Буда нали ни учи, че за да свири един инструмент правилно, струната трябва да е нито прекалено натегната, нито прекалено отпусната. Ами същото е. „Грабим“ социални взаимоотношения, които после, за да обработим, трябва да се изолираме, да останем сами със себе си, да се самовглъбим. Вижте каква хубава дума.
– Какво ти липсва най-много през последния месец?
– Тълпите! Искам един ден да усетя един изпълнен площад с положително настроени хора. Липсва ми социалният контакт без мисълта за страх. Взаимоотношения без дистанция. Непринудените разговори от половин метър разстояние. Хората имаме нужда да бъдем докосвани. Една прегръдка или здрависване ни дават повече отколкото предполагаме. Отсъствието на физически контакт е нездравословно. Влияе ни зле на психиката.
– Залязва ли слънцето на цивилизацията, която познаваме и на която се възхищавахме до скоро?
– Не знам. Аз лично не съм се възхищавал особено на това, в което се превърнахме. Надявам се, че ще съумеем да съхраним постиженията на цивилизационния си прогрес. Надявам се, че в обозримо бъдеще ще започнем да използваме технологията, до която сме достигнали, предимно и само за добро. Иначе не заслужаваме технологичния прогрес. Истината е, че вече не можем да си позволим да сме такива, каквито сме. Живеем на планета с ограничено количество ресурси. Ако ги пропилеем, тогава какво? Голяма заблуда е идеята, че имаме отпаден канал. Боклукът, който „магически“ изчезва в контейнера, всъщност не изчезва. Тук е, в нашия дом – планетата. Нямаме отпаден канал. Просто трябва да се погледне на нещата по-отгоре. Но всички сме свикнали да живеем в комфорта на струпаните запаси. Включително и аз. Горната критика е и към мен.
– Как би нарисувал с думи света в момента?
– Няма място за отчаяние. Действително миналото е непоправимо, но настоящето е като струпани в краката ни строителни запаси и от нас зависи как ще подготвим бъдещето си. Истината е, че бъдещето е резултат от това какво градим сега. „И се изхабяват в утопии и блянове хората, преследващи далечни миражи, плод на въображението им“.
– Как си представяш света след 100 години?
– Представям си най-различни сценарии, но преди всичко си мисля, че ще сме още по-зависими от технологиите. Ние и сега сме. Може би не си даваме достатъчно сметка, но вече сме изключително зависими от тях. Който смята, че не е, тъне в заблуда. Финансите, транспортът, комуникациите с всеки изминал ден се предоставят все повече и повече в управление на технологиите. Сдаваме управлението на кораба. Много е важно да си оставим резервен вариант. Един червен бутон. Холивуд има голяма роля за това как проектираме тия дни бъдещето си. Бяхме залети от сценарии на разруха, смърт, апокалипсиси, постапокалипсиси. Как ли не унищожихме света си – зомбита, метеорити, наводнения, суши, извънземни, замръзване, апокалипсис след апокалипсис… Така се оформи цяло едно поколение. По-същественото е обаче, че се забавляваме с всичко това. Отиваме на кино, взимаме си пуканки и откровено се наслаждаваме на идеята, в която измираме вследствие на някакъв апокалипсис. Много арогантно от наша страна.
– Смяташ ли, че технологичното развитие ще унищожи ръчното изкуство?
– Не. Човекът, за разлика от машината, е творец. Нали сме създадени „по негов образ и подобие“. По образ и подобие на Твореца. Една машина никога не може да твори. Тя не съдържа в себе си творческaта искра, която, смятам, е най-големият ни дар. Машината разчита единствено на логиката, стъпвайки на заложен в нея алгоритъм, но това не е творчество. Творението винаги е наведнъж даден образ, то е като спонтанно възпламеняване на искра в нищото, а не постепенна дедукция на нещата. Творчеството няма нищо общо с логиката. Логиката, математиката могат само впоследствие да опишат творението, но това е всичко.
– Колко са малки важните неща и колко са важни малките неща?
– Много са важни. В малките неща човек може лесно да обозре, да обхване в цялост красотата и съвършенството на творението, в което сме, от което сме част. Вземете едно цвете, една мидичка, една шишарка. Цялата е изпълнена с хармония, пропорция и симетрия. Не е ли прекрасно? Можем само смирено да благоговеем пред всичко това. Нищо друго. В този смисъл нашето творчество е един вид псевдотворчество. Защото, нали сме, както е казано, по Негово ПОДОБИЕ. Тоест ние сме подобни, но не сме. Ние сме, в най-добрия случай, сянката на това, което е. Ние сме отражение. Стремим се в своето творчество да постигнем съвършенството на заобикалящото ни творение, като го пресъздаваме. Опитваме се да уловим един залез или изгрев, но всъщност единственото, което правим, е едно копие със съмнително качество. Сещате ли се онази сцена от филма „Контакт“, в която, като строиха машината, с която да пътуваме в космоса, инженерите решиха да поставят нещо, което го нямаше в заложения чертеж. И то предизвика някакъв дисбаланс, започна да трепти и вибрира в дисхармония и накрая се счупи. Същото е и с това, което правим, когато не спазваме препоръката за баланс, хармония и симетрия.
– Ако можеше да разговаряш с един човек, когото си познавал, но вече не е сред живите, кой щеше да е той?
– Баща ми.
Ако трябва да кажа някоя обществена личност – Мевляна Джалал ад-Дин Мухаммад Руми и Антоан дьо Сент-Екзюпери. Бих искал да си поговоря и с тях.
*Всички творби на Ивайло Вълканов може да видите тук https://www.instagram.com/studiovlknv
